Детски приказки

Хензел и Гретел

Братя Грим

Живял беден дървар с жена си и двете си деца, момченцето се казвало Хензел, а момиченцето Гретел. Той не изкарвал много за прехраната на семейството и когато веднъж в страната станала голяма скъпотия, не можел вече да припечелва дори за насъщния хляб. Като си легнал една вечер, мислите и грижите не му дали да заспи. Непрекъснато се въртял в леглото, пъшкал и накрая рекъл на жена си:

- Какво ще стане с нас? Как ще изхраним клетите си деца, като нямаме вече нищо за нас самите?

Нуждата направила коравосърдечна жената, тя не виждала никакво спасение, та отвърнала:

- Знаеш ли какво, мъжо? Рано-рано ще заведем децата вдън гората. Ще им накладем огън и ще дадем на всяко по един къшей хляб в ръката, после ще отидем да си гледаме работата и ще ги оставим сами. Те няма да намерят пътя, за да се върнат в къщи, и така ще се отървем от тях.

- Не, жено - - рекъл мъжът, - - не мога да сторя това. Как ще ми даде сърце да оставя децата си сами в гората? Та дивите зверове скоро ще ги намерят и ще ги разкъсат!

- Колко си глупав! - - рекла тя. - - Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите.

И не го оставила на мира, докато накрая не се съгласил.

- Но все пак жал ми е за клетите деца - рекъл мъжът.

Двете деца също не могли да заспят от глад и чули какво рекла мащехата на бащата. Гретел заплакала с горчиви сълзи и рекла на Хензел:

- Свършено е вече с нас. - Мълчи, Гретел - отвърнал Хензел, - не се тревожи, аз ще измисля нещо.

И щом старите заспали, той станал, облякъл палтенцето си, отворил вратата и се измъкнал навън. Месечината греела много ярко и белите камъчета, насипани пред къщата, лъщели като парици. Хензел се навел и напълнил с камъчета джобовете си. После пак се прибрал вътре и рекъл на Гретел:

- Успокой се, мила сестрице, заспи и нямай грижа за нищо.

И сам се мушнал отново в леглото си.

В зори, още преди изгрев слънце, влязла жената и събудила двете деца.

- Ставайте, ленивци! Ще вървим в гората за дърва. - После дала на всяко по къшей хляб и рекла:

- Това ви е за обяд. Ако го изядете по-рано, друго няма да видите.

Гретел мушнала двата къшея под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъчета. После всички заедно тръгнали за гората. Като вървели малко, Хензел се спрял и погледнал назад към къщата. Той направил това на няколко пъти. Накрая баща му рекъл:

- Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? Внимавай, гледай в краката си.

- Ох, татко - отвърнал Хензел, - - гледам бялото котенце, качило се е на покрива да ми каже сбогом.

Жената рекла:

- Глупако, това там не е твоето котенце, а утринното слънце, което е огряло вече комина.

Ала Хензел не гледал котенцето, ами всеки път изваждал от джоба си по едно от лъскавите камъчета и го пускал на пътя. Като стигнали насред гората, бащата рекъл:

- Хайде, деца, съберете дръвца да ви наклада огън, та да не ви е студено.

Хензел и Гретел събрали вършинак и натрупали цяла малка планина. Запалили вършинака, лумнал доста висок пламък и жената рекла:

- Деца, легнете сега край огъня и си починете, ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.

Хензел и Гретел седнали край огъня и като станало пладне, всяко изяло къшей хляб. И понеже чували ударите на брадвата, мислели, че баща им е наблизко. Но това не било брадва, а отсечен клон, който бащата вързал на едно изсъхнало дърво, за да го люшка и блъска вятъра.

Седели така дълго време, очите им натежали от умора и двамата заспали дълбоко, а когато най-сетне се събудили, било тъмна нощ. Гретел се разплакала и рекла:

- Как ще излезем сега от гората?

Но Хензел я успокоил:

- Почакай малко! Месечината скоро ще изгрее и тогава лесно ще намерим пътя.

И щом пълната месечина изгряла, Хензел уловил сестричето си за ръка и тръгнал по дирята от камъчета, които лъщели като току-що насечени парици и им показвали пътя. Вървели децата цяла нощ и призори стигнали до бащината къща. Похлопали на вратата, майката отворила и като видяла, че вън стоят Хензел и Гретел, рекла:

- Лоши деца, защо спахте толкова дълго в гората?

- Помислихме, че не искате да се приберете.

Ала бащата се зарадвал, защото му било много тежко на сърцето, че ги оставил сам-самички в гората.

Не минало дълго време, немотията пак ги притиснала и децата чули една нощ, че в леглото мащехата рекла на бащата:

- Пак изядохме всичко, имаме още половин хляб и после песента ни ще бъде изпята. Трябва да махнем децата, ще ги заведем по-навътре в гората, та да не могат вече да намерят пътя. Няма друго спасение за нас.

Дожаляло много на бащата и той рекъл:

- По-добре ще бъде да разделим и последния залък с децата си.

Но жената не слушала какво говори той, хокала го и му натяквала. А който се е хванал на хорото, трябва да играе докрай - - тъй като отстъпил веднъж, бащата трябвало да отстъпи и тоя път.

Децата били още будни и чули разговора. И щом родителите заспали, Хензел пак станал, искал да излезе навън и да събере камъчета като миналия път, но майката била заключила вратата и Хензел не можел да излезе. Но успокоил сестричето си, като рекъл:

- Не плачи, Гретел, и спи спокойно, аз ще измисля нещо.

Рано сутринта, жената влязла при децата и ги накарала да станат. Дала им пак по къшей хляб, но той сега бил по-малък, отколкото миналия път. Като тръгнали за гората, Хензел го наронил в джоба си, после взел да се спира често и да пуска по една троха на земята. - Хензел, какво току се спираш и гледаш назад? - попитал бащата. - - Върви си из пътя!

- Гледам гълъбчето си, кацнало е на покрива да ми каже сбогом - отвърнал Хензел.

- Глупако - - рекла мащехата, - - това там не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което е огряло вече комина. Но Хензел лека-полека пуснал всички трохи по пътя.

Майката завела децата още по-навътре в гората, дето кракът им никога не бил стъпвал. Пак наклали голям огън и тя им рекла:

- Деца, седнете тук и ако сте уморени, можете да поспите малко. Ние ще отидем да насечем дърва и щом свършим довечера, ще дойдем да ви вземем.

Като станало пладне, Гретел поделила хляба си с Хензел, който изронил своя къшей по пътя. После заспали и вечерта минала, но никой не дошъл при клетите деца. Те се събудили посред нощ в тъмнината, но Хензел успокоил сестричето си:

- Гретел, почакай да изгрее месечината. Ще видим тогава трохите, които пръснах, те ще ни покажат пътя за дома.

Изгряла месечината и те тръгнали да дирят трохите, но не намерили нито една, защото хилядите птици, които летят в гората и над полето, били ги изкълвали. Хензел рекъл на Гретел:

- Все някак ще намерим пътя. - Но не го намерили.

Вървели цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората, пък и много огладнели, защото изяли само няколко ягоди, които намерили в тревата. И тъй като били толкова уморени, че нозете им не ги държали вече, легнали под едно дърво и заспали.

Дошло третото утро, откак били напуснали бащината къща. Тръгнали пак, но навлизали все по-навътре в гората и ако скоро не им дойдела помощ, щели да загинат от глад и жажда.

Като станало пладне, видели на един клон хубава снежнобяла птичка, която пеела тъй сладко, че те се спрели да послушат. Скоро птичката свършила песента си, разперила крилца и литнала пред децата. Те тръгнали подире й и стигнали до една къщичка, а птичката кацнала на покрива. Като се приближили съвсем, децата видели, че къщичката е направена от хляб и покрита с козунак, а прозорците са от чиста захар. Хензел рекъл:

- Сега можем да се наядем здравата. Аз ще изям едно късче от покрива, а ти, Гретел, хапни от сладкия прозорец.

Хензел протегнал ръце нагоре и си отчупил малко от покрива да опита вкуса му, а Гретел застанала пред стъклата и почнала да хрупа от тях. В същия миг от стаята се обадил тънък глас:

- Кой от къщичката хрупа? Аз ръцете му ще счупя. Децата отвърнали:

- Никой, никой! Силен вятър къщичката поразклати. - И продължили спокойно да ядат. Хензел, на когото покривът много се усладил, си отчупил голям къс, а Гретел избила цяло кръгло прозоречно стъкло, седнала на тревата и го изхрускала.

Изведнъж вратата се отворила и от къщичката се измъкнала една стара, много стара жена, която се подпирала на патерица. Хензел и Гретел тъй се изплашили, че изпуснали, каквото държали. Старицата пък заклатила глава и рекла:

- Ай, кой ви доведе тука, мили деца? Влезте и останете, никой няма да ви стори зло.

Уловила ги за ръце и ги завела в къщичката си. Сладко ги нагостила, дала им мляко и палачинки със захар, ябълки и орехи. После им нагласила две хубави легла с бели завивки, Хензел и Гретел си легнали в тях и им се сторило, че се намират в облаците.

Но старицата само се престорила на гостоприемна, а в действителност била зла вещица, която дебнела децата и направила хлебната къща само за да ги примами. Когато Хензел и Гретел наближили къщичката, вещицата се изсмяла злобно и рекла подигравателно: Пипнах ги, няма да ми избягат.

Рано-рано сутринта, преди още децата да се събудят, тя станала и като видяла как двете деца с пълни, румени бузки спят спокойно, измърморила под нос:

- Ще ми се усладят, като ги изям.

Сграбчила Хензел със съсухрената си ръка, завела го в една малка кошара и затворила вратата й с решетка. Той пищял, та се късал, но нищо не му помогнало.

После отишла при Гретел, раздрусала я, за да я събуди, и викнала:

- Ставай, мързелано, донеси вода и сготви нещо хубаво на братчето си. Затворила съм го в кошарата да се угои. Щом се угои, ще го изям. Гретел заплакала горчиво, но всичко било напусто - трябвало да направи, каквото й наредила злата вещица. Почнали да готвят най-вкусните гозби за клетия Хензел, а Гретел трябвало да се задоволява с остатъците. Старицата се дотътряла всяка заран до кошарата и викала:

- Хензел, подай пръстче да видя дали скоро ще се у гоиш!

Но Хензел й подавал едно кокалче и старицата, чиито очи били помътнели, та не виждала, мислела, че пипа пръстите на Хензел, и се чудела защо още не се угоява. Като минал един месец и Хензел си оставал все така мършав, тя загубила търпение и решила да не чака по-дълго.

- Хей, Гретел - - викнала тя на момичето, - - поразмърдай се и донеси вода. Утре ще заколя Хензел, все едно дали се е угоил или е останал мършав, и ще го сготвя.

Ах, как плакало клетото сестриче, като носело водата, и как се търкаляли сълзите по страните му!

От никъде не иде помощ викнало то. По-добре да бяха ни изяли дивите зверове в гората, щяхме поне да умрем заедно!

- Стига си хленчила - - рекла старицата, - - нищо няма да ти помогне.

Рано сутринта Гретел излязла да окачи котела с водата над огнището и да накладе огън.

- Първо ще опечем хляба - рекла старицата, - аз напалих вече пещта и замесих тестото. Избутала тя клетата Гретел навън до пещта, от която вече избивали пламъци, и рекла:

- Пъхни се вътре и виж дали е добре напалена, та да метнем хляба.

Наумила си била, щом Гретел влезе в пещта, да затвори вратичката, та момичето да се опече. Вещицата искала да изяде и нея. Но Гретел разбрала какво искала да стори вещицата и рекла:

- Не зная как да постъпя, как да вляза вътре?

- Глупава си като гъска - рекла старицата. - Отворът е толкова широк, че и аз бих могла да вляза, виж!

Дотътрила се до пещта и пъхнала главата си в отвора. В същия миг Гретел я блъснала тъй силно, че тя влетяла вътре, а Гретел бързо затворила желязната вратичка и спуснала резето. Ех, като заревала вещицата, да ти настръхнат косите! Но Гретел побягнала оттам и злата вещица изгоряла.

А Гретел се завтекла право при Хензел, отворила кошарата и викнала:

- Хензел, спасени сме, старата вещица умря!

Хензел изхвръкнал като птиче из клетката, когато му отворят вратичката. Колко се радвали, колко се прегръщали, колко скачали и се целували! И тъй като нямало вече от какво да се страхуват, влезли в къщичката на вещицата, дето във всеки ъгъл имало ракли с бисери и драгоценни камъни.

- Тези са по-хубави от нашите камъчета - - рекъл Хензел и натурял в джобовете си толкова, колкото се побрали.

И Гретел викнала:

- Ще взема и аз малко да занеса у дома - - и напълнила престилчицата си.

- А сега да вървим - - рекъл Хензел, - - да напуснем омагьосаната гора.

Вървели няколко часа и стигнали до една широка река.

- Не ще можем да минем на другия бряг, не виждам никакъв мост - - рекъл Хензел.

- Лодка също няма - добавила Гретел, - но там плува една бяла патица. Ако я помоля, тя сигурно ще ни помогне да минем отвъд.

И викнала:

- Пате, пате, бяло пате, молим ти се аз и бате: на гърба си як вземи ни, та реката да преминем. Дошла патицата, яхнал я Хензел и рекъл на сестричето си да седне до него. Но Гретел отвърнала:

- Не, ще бъде много тежко на патето. Нека ни пренесе един по един.

Патето така и направило. А като се намерили отвъд и повървели малко, гората почнала да им се струва все по-позната и накрая съзрели отдалеко бащината си къща. Тогава се затичали, втурнали се в стаята и запрегръщали баща си и майка си. Мъжът и жената не видели бял ден, откак оставили децата си в гората. Гретел изтърсила престилчицата си, та бисерите и драгоценните камъни се затъркаляли из стаята, а Хензел вадел от джобовете си шепа след шепа скъпоценности. Дошъл краят на всичките им грижи и те заживели много радостно.

 

Вълшебният пръстен

Африкански приказки

ИМАЛО едно време една бедна жена, която била много нещастна. Тя била загубила мъжа си и всичките си синове освен най-малкия, който бил много хубав. Тя възлагала на този свой единствен син всичките си надежди и го обичала много. Един ден момчето й казало:

- Мамо, дай ми малко златен прах; искам да отида да купя сол от Страната край морето.

- Колко златен прах искаш?

- Едно асуану - отговорило момчето, което означавало, че иска около тридесет грама.

Майката дала на сина си искания прах, без да го разпитва много-много, и момчето тръгнало.

По пътя то срещнало един човек, който носел за продан едно куче.

- Може ли да ми го продадеш? - го попитало момчето, което обичало много животните и се страхувало, че кучето може да попадне в ръцете на някой лош господар, който да го изтезава.

- Не вярвам, че можеш да го купиш - отговорил му човекът - защото кучето струва цяло асуану златен прах.

- Това е нищо за мене. Ето ти златния прах. - И момчето взело кучето и се върнало в къщи.

Майката останала много учудена, като го видяла да се връща толкова скоро, и то с куче:

- Защо не отиде до Страната край морето да купиш сол?

- Защото със златния прах купих кучето.

Майката не казала нищо, а се помирила, както със загубата назлатния прах, така и с присъствието на кучето, което вървяло все след сина и, където да отидел той.

Като минало известно време, момчето пак казало на майка си:

- Мамо, моля ти се, дай ми златен прах; искам да си купя стока и да започна търговия, та да спечеля толкова, че да мога да ти осигуря спокойни старини.

- Но да не стане като миналия път?

- Не, няма, повярвай ми; дай ми сега две асуану и ще видиш, че ще останеш доволна.

Жената въздъхнала и дала на момчето си златния прах.

Момчето тръгнало весело и доволно. Недалеч от къщи срещнало един човек, който носел котка в ръце. Това била най-хубавата котка, която било виждало; тя тъжно мяукала.

- Човече, ще ми продадеш ли това животно? - не могло да се сдържи да не попита то.

- Не, не мога да ти я дам. Трябва ми, за да яде мишките, които си играят в моята стая. Пък и не би могло да я платиш.

- Колко искаш за нея?

- Две асуану златен прах. - Ето ти златния прах, а сега ми дай котката.

Този път майката, като разбрала каква добра сделка е направил синът й, не могла да сдържи сълзите си. Но нямало що да стори и лекаполека се успокоила.

Минали така четиридесет дни. момчето казало на майка си:

- Мамо, дай ми три асуану златен прах, този път ще започна търговия и ще те възнаградя за всичката мъка, която ти причиних,

- Всичко, което имах, се стопи - завайкала се жената, - тези три асуану са ни последните ... - и му ги подала. - Бъди спокойна - отговорило и момчето и ня следната сутрин при изгрев слънце взело торбичката си и златния прах и тръгнало на път.

Не вървяло много и ето ти, че срещнало един ловец с гълъб в ръка. Момчето веднага си представило как гълъбът ще бъде опечен на шиш и от състрадание поискало да го купи, за да го спаси от страшната смърт.

- Но аз и не мисля да го продавам - отговорил ловецът.

- Моля ти се, дай ми го, много ми се иска да си имам гълъб.

- Не ще можеш дори и да го купиш, защото струва скъпо.

- Колко?

- Три асуану златен прах.

- Ето ти златния прах, а сега ми дай гълъба.

Разбира се, че когато момчето се върнало у дома, майката вдигнала ръце към небето от отчаяние и рекла:

- Този път сме напълно разорени!

Синът се натъжил много, като видял мъката на майка си, и си обещал, че ще намери начин да и се отплати за жертвите, които е направила за него.

Един ден, когато момчето си стояло замислено и печално пред вратата на къщата, гълъбът дошъл и кацнал на рамото му:

- Аку, чуй ме!

Момчето се учудило много, като чуло гълъба да говори; а при това да го назовава и по име. Но птицата продължила да му говори на ухото, така че то нямало време да я запита нещо.

- Аку, ти трябва да знаеш, че аз бях най-силният вожд в моя град; тъкмо се готвех за едно дълго пътешествие и ловецът, когото ти видя, ме хвана в плен и щеше да ме убие, ако ти не ме беше купил. Сега, заклевам те, върни ме обратно в моя град. Цялото ми племе ще ти бъде безкрайно благодарно.

Аку не повярвал.

- Аз пък мисля, че това са празни приказки и ти ми ги разправяш само защото искаш да избягаш.

- Ако не ми вярваш, завържи едно въженце за крака ми и не ме изпущай от ръка. Точно така постъпил и Аку, крачка по крачка следвал гълъба чак до неговия град, като го държал вързан за единия крак с дълга връв.

Когато видели първите къщи, две деца, които си играели на топчета, повдигнали глави и като забелязали птицата, започнали да тичат и да викат:

- Ето го нашия вожд! Ето го нашия вожд!

Всички мъже и жени изскочили от къщите и като забелязали Аку и гълъба, се спуснали да ги посрещнат.

Не след много цялото племе научило за станалото. Щом разбрали, че Аку, за да спаси гълъба, бил дал последния си златен прах и че приел птицата в дома си като истински приятел, млади и стари поблагодарили от сърце на момчето и всеки го дарил с по една торбичка златен прах. Най-старият от племето извадил от пръста си златен пръстен и като му го дал, рекъл:

- Вземи този пръстен. Каквото си пожелаеш, той ще ти го изпълни.

Когато настъпил моментът за раздяла, Аку се сбогувал с гълъба и с хората от племето му, събрал всичкия си златен прах и се върнал у дома си.

Майка му седяла на прага на тяхната колиба и щом видяла сина си, извикала:

- Добре дошъл, Аку, къде беше?

Момчето, много радостно, и показало златния прах и пръстена, а после добавило:

- А сега искам да изпитам вълшебното действие на този пръстен.

Излязло от къщи и като навлизало все по-дълбоко в гората, стигнало до сърцето и, където дърветата ставали все по-високи и по-гъсти и храстите по-заплетени. Там спряло, поставило на земята пръстена и му заповядало:

- Пръстенче, освободи цялата околност от всички дървета и храсти!

Веднага дърветата и храстите се повалили на земята, изтръгнати заедно с корените.

Аку продължил да дава заповеди:

- Пръстенче, сега събери накуп и изгори всичко, което си изтръгнало.

В един миг дървета и храсти се струпали в средата на сечището и се възпламенили, като изгорели до последното клонче и коренче. И накрая Аку заповядал:

- Пръстенче, построй много къщи и повикай много хора да се заселят в тях.

И. о чудо, много хубави къщи се издигнали от земята и млади и силни хора дошли веднага да се заселят.

Тогава Аку избрал майка си за по-велителка на новия град, а самият той станал вожд на новото племе и всички заживели щастливо. Недалеч от града на Аку живеел паякът Анансе, който един прекрасен ден чул да се говори за щастливия град, изникнал като по чудо сред гората. Понеже Анансе умирал от любопитство да узнае как е станало всичко това, решил да посети Аку. И наистина отишъл при него и като му отправил много ласкателства, усмихнато му казал:

- Аз все още си спомням, когато ти беше само едно бедно момче. Как така стана, че щастието ти се усмихна?

Аку, който бил скромен и добродушен, разправил на Анансе своята история. Паякът веднага бил завладян от желанието да си присвои пръстена. Но не се издал с нищо, а се сбогувал най-сърдечно с Аку и се върнал в селото си.

А сега трябва да ви кажа, че паякът Анансе имал прекрасен племенник, който живеел с него. Щом стигнал в къщи, паякът извикал момчето и му казал:

- Приготви се да заминеш за града на Аку; занеси му това бяло вино като подарък, опитай се да се сприятелиш с него и без да те види някой, му открадни пръстена.

Момчето се представило на Аку и му поднесло като дар виното, което паякът му изпращал.

Аку останал много доволен от любезността на Анансе и веднага обикнал момчето.

- Сега, като се запознахме, ще ми бъде много приятно, ако останеш поне три дни в моя град - му казал той. - Ще бъдеш мил гост в дома ми.

Момчето приело поканата с голямо удоволствие и през време на тридневното си гостуване успяло да спечели приятелството и доверието на Аку. Младият вожд съвсем не се съмнявал в своя гост, дори последната сутрин, отивайки да се къпе, махнал пръстена си и го оставил на масата.

Когато момчето останало само, грабнало пръстена, напуснало веднага дома и бързо се отправило към селото на чичо си. Щом получил пръстена, паякът му заповядал да построи един град, по-голям и по-хубав от този на Аку, и когато неговото желание било изпълнено, се почувствувал наистина щастлив.

Когато Аку се завърнал от баня, напразно търсил пръстена си и напразно питал къде се е дянал гостенинът му. Накрая, твърде загрижен от случилото се, отишъл да поиска съвет от горския вълшебник.

- Анансе изпрати при тебе своя племенник, за да те ограби! - му казал вълшебникът. - Момчето ти отне пръстена и чичо му построи град, по-голям и по-хубав от твоя.

- Съжалявам много, че съм бил измамен ... Но как бих могъл да си възвърна пръстена? - го попитал Аку.

- Трябва да пратиш при Анансе кучето си Окраман и котката си Окра; само те могат да ти възвърнат пръстена. Аку се върнал тичешком в къщи и извикал котката и кучето, за да ги приготви за път.

Междувременно обаче и самият Анансе бил отишъл да поиска съвет от един вълшебник и научил, че Аку готвел кучето Окраман и котката Окра, за да ги прати да му донесат обратно пръстена.

Без да губи ни минутка, Анансе се сдобил с доста кълцано месо, в което примесил някакъв прах, който притежавал свойството да приспива всеки, който го близне; после пръснал така приготвеното месо по пътя, по който трябвало да минат кучето и котката. Котката Окра н кучето Окраман били вече тръгнали и стигнали дотам, докъдето пътят се раздвоявал. И двете животни надушили миризмата на месото, пръснато изобилно по пътеката, която водела вляво.

Котката рекла:

- Тази миризма не ми харесва; хайде да тръгнем по пътеката вдясно.

- О, горко ми! - въздъхнало кучето, чиито лиги били вече потекли. - Аз бих предпочел да тръгна по лявата пътека.

- Не и се доверявам. Нека вървим по дясната.

- Котанке - завайкало се кучето, - чувствувам се толкова зле, че нямам сили да мръдна оттук.

- Е, тогава остани, а аз ще продължа сама. - И котката побягнала напред по дясната пътека.

Както се догаждате, кучето веднага се нахвърлило върху месото, излапало го лакомо, но миг след това било повалено от непробуден сън и останало да лежи насред пътя.

В това време котката стигнала до града на Анансе и влязла в стаята, където спял паякът; на масата в една кутия се намирал пръстенът, Окра се скрила в един ъгъл и останала да дебне сгоден момент. Съвсем неочаквано една мишка преминала толкова близо до нея, че тя само с един скок я сграбчила в лапите си.

-Не ме убивай! - замолило се мишлето.

- Няма да те убия, ако ми направиш една услуга. - Ще ти направя и две! Кажи ми веднага какво искаш?

- Виждаш ли онази кутия върху масата? Анансе е скрил вътре един пръстен, който принадлежи на моя господар. Ако вземеш пръстена и ми го донесеш, ще те пусна на свобода .

- Отивам веднага. И наистина мишката се качила върху масата и бързо-бързо почнала да прегризва едната от стените на кутията. В един миг направила толкова голяма дупка, че преспокойно успяла да се промъкне вътре Взела пръстена и го занесла на котката.

- Сега си свободна, вървиси! Благодаря ти за услугата, която ми стори! - казала Окра.

- O, няма за какво, аз ти благодаря!- възкликнало мишлето и бързо се скрило в дупката си. Котката не загубила ни минутка, а веднага побягнала обратно с пръстена. Много скоро достигнала до мястото, където кучето се било спряло, и го намерила да се събужда от дълбокия сън.

- Как си? - го попитала тя. - А какво стана с месото, което беше пръснато по пътя?

- Нищо не зная - отговорило кучето. - Може би стопаните са дошли да си го приберат; а ако питаш мене, аз току-що се съвземам от страшна болежка.

Котката се престорила, че му вярва, и кучето на свой ред я попитало:

- А ти какво направи? Къде е пръстенът?

- Ето го. Кучето се позамислило малко, после казало:

- Чух, че реката, която трябва да преминем, е придошла; ти трябва да я прескочиш на един път, може да се случи така, че да не успееш и да изпуснеш пръстена А тъй като аз съм добър плувец, би било правилно на мене да дадеш пръстена.

- Може би имаш право - рекла котката, - сложи пръстена в устата си и се опитай да плуваш бързо.

Достигнали до брега на реката, кучето с пръстена в уста скочило във водата и започнало да плува, а котката, като премерила добре разстоянието, направила един скок и само за миг се намерила на отвъдния бряг. Тогава се обърнала, за да дочака другаря си. Като стигнало до средата на реката, кучето се почувствувало изморено; понечило да Си поеме дъх, отворило уста ... и пръстенът цопнал във водата! Въпреки това то продължило да плува към брега.

Котката го попитала къде е дянало пръстена Страшно объркан, Окраман отговорил:

- Падна във водата и една риба го глътна.

Котката веднага скочила във водата, спуснала се на дъното и като съгледала една голяма риба, я хванала за опашката:

- Знаеш ли нещо за един пръстен, паднал в реката? - я попитала тя.

Рибата не отговорила нищо, а само се мъчела да се отскубне, но котката, която здраво я държала, я домъкнала до брега и я запитала:

- Сега или ми отговори, или се прости с живота си!

Рибата веднага отворила уста и пръстенът паднал на брега; после се метнала и се гмурнала във водата.

Други препятствия за преодоляване вече нямало и понеже градът на Аку бил много наблизо, кучето Окраман замолило с тези думи котката Окра: - Не казвай, моля те, на нашия господар това, което ни се случи! Но щом се приближили до къщи, кучето изтичало и взело да вика: - Господарю, котката първо изяде месото и остана просната насред пътя,а после, когато аз се върнах с пръстена, поиска тя да го държи и когато преминавахме реката, го изпусна във водата. И не мога да ти опиша колко време изгубих, докато го намеря отново.

Но Аку, който бил узнал вече за станалото от горския вълшебник, му отговорил:

- Ти, куче, си само един подъл лъжец! Това, което казваш, че си направило ти, го е извършила котката, затова отсега нататък аз ще държа котката в къщи на топличко, близо до моето легло и до моето огнище, а ти ще стоиш навън, на студеното, пред вратата на дома ми. Така и било сторено и си останало и до днес с всички котки, потомки на котката Окра, и с всички кучета, потомци на кучето Окраман.

 

Двамата старци и месечината

Ангел Каралийчев

- Дядо, дядооо - рекла една вечер бабичката, - къде ще се денем отсега нататък - очите ни слабо виждат, краката ни запряха, ръцете ни отмалняха. Как ще да си изкарваме прехраната, като си нямаме помощница! Не знам отвърнал старецът и тежко въздъхнал. Де да имахме една дъщеричка, друго щеше да е! оборила глава бабичката.

А в туй време месечинката подслушвала разговора им и голяма жалба изпълнила сърцето й. Сянка засенчила челото й.

- Хайде, старо, да опитаме и този път. Може пък късметът ни да проработи. Иди и заложи в реката вехтия кош, с който ловиш риба. Каквото ни донесе водата - ще си го приберем в къщи и то ще ни бъде чедо.

Дигнал се дядото и отишъл на реката - там, където сребреела водата на големия брод. Заложил коша, полегнал на брега и задрямал. Когато пропели трети петли, той станал,и нагазил във водата да търси коша. Набутал го, издигнал го нагоре и що да види - в коша се намърдало едно пате с шарена перушина, със златна човка и сребърни крачета. Отнесъл го тичешком у дома си и викнал:

- Гледай, бабо, какво се е хванало нощес в нашия кош!

- Ох, на баба патенцето! - зарадвала се старицата и захванала да милва гостенчето по мокрите крила. - То не може нищо да върши, но барем ще ни бъде дружинка. Жива душичка! Нека се навърта покрай мене, защото много ми е додеяла самотията. Кажи нещо, бабиното! Патето извило нагоре главата си, отворило човката си и рекло:

- Га!

- Да си ми живо и здраво! - рекла старицата. - Никой на света не може тъй хубаво да грачи. И като смъкнала от тавана едно продънено кринче, тя наместила патето вътре и му казала:

- Тук ти е мястото!

- Га! - повторно гракнало гостенчето.

Щом станало видело, бабичката попа-рила трички, наляла вода ц, една паничка и поръчала тъй:

- Ние, патенце, отиваме за гъби в гората, а пък ти ще седиш тука, да ни вардиш къщата. Навън не бива да излизаш, защото под дръвника се е загнездила една байнювичка*. Щом те зърне - ще те удуши. Варди се, патенце, нали занапред ти ще ни бъдеш дъщеричката. И двамата старци нарамили по една торбичка, заключили вратата и куцук- куцук заминали към гората. Щом притихнали стъпките им, патето излязло от кринчето, разтворило крилата си, плеснало три пъти и гракнало четири пъти. Тогава мигом от него се смъкнала всичката перушина и то се превърнало на стройно момиче със златна коса и сребърни чехли на краката.

- Хайде сега на работа! - си рекло момичето и грабнало метлата.

Измело цялата къща, подредило дървения пад на старците, донесло вода с кобилицата и медниците, поляло цветята в градинката пред къщата, насякло дърва, подклало огъня, окачило черното менче на камината, смъкнало от тавана една връв с нанизани сушени гъби и ги сложило да врат. Додето стане гъбената: чорбица, работното момиче извадило от бабината ракла един топ бяло платно, скроило две ризи, на бърза ръка ги ушило и извезало пазвите им с чудни шевици. До късна вечер се трудило и готвило. Щом залязло слънцето, то размахало ръцете си три пъти като криле, гракнало четири пъти и пак се превърнало на пате. Всяко перце отишло на мястото си. Влязло пак в кринчето.

Върнали се старците. Като видели разтребената къща, топлата чорбица и новите ризи, те се слисали и смаяли. Захванали да питат патето:

- Кой беше тук? - Кой накладе огъня?

- Кой уши ризите? Но патето си лежало в кринчето и мълчало. Уморените старци се навечеряли сладко, наспали се и на другата сутрин пак отишли в гората - този път за дренки. След завръщането си вечерта заварили къщата още по-хубаво наредена, под камината къкрело гърненце с уврял боб, а на куките висели окачени два нови кожуха, тъкани от мека вълна, подплатени със заешки кожи.

- Такъв сладък бобец ям за пръв път в живота си! - рекъл старецът, щом глътнал първата лъжица.

През цялата нощ двамата старци не могли да мигнат. Въртели се в леглото и си шепнели: - Тук има нещо. Някой влиза в къщи, когато ни няма!

- Трябва да узнаем кой шета, раз-требва и ни шие нови дрехи!

- Как? - Как ли? - рекла хитрата бабичка. - Утре, наместо да идем в гората, ние ще се изкачим върху къщата и ще гледаме през комина. Както намислили - тъй направили. На сутринта, щом завъртели ключа, старците тихомълком изправили стълбата върху стряхата зад къщата, изкачили се на покрива и се надвесили да гледат през комина. По едно време патето се дигнало, плеснало три пъти с криле, гракнало четири пъти, превърнало се на момиче и рекло:

- Сега на работа! Най-напред ще премета, сетне ще отсея брашно със струйката, ще замеся хляб, ще напаля пещта и ще го метна. Додето хлябът се изпече - ще ушия на дядото калцуни, а на бабичката - лапчуни, да им не мръзнат краката. Запретнало ръкави и се заловило за работа, а старците седнали на покрива и сърцата им тупкали от радост.

- Ех, че късмет сме имали! На стари години ще добруваме! - си шепнели двамата. Когато девойката напалила пещта и излязла навън да търси помет, за да измете жаравата, бабичката рекла:

- Не ща дъщеря ни да се превръща пак на пате. Искам да си остане момиче! - Какво можем да направим? попитал дядото.

- Ако й изгорим патешките дрехи,тя ще си остане такава, каквато е сега! - Хайде! - извикал старецът и се спуснал през комина по веригата.

Подире му скочила и бабата. Озърна-*\а се, грабнала патешката перушина и без да му мисли много, я хвърлила в пламтящата пещ. Тъкмо в тоя миг влязла девойката.

- Какво сте направили? - извикала тя, като видяла своята патешка премяна в пещта. - Вие сте ми подпалили крилата. Отсега нататък аз не ще мога да ходя по небето, защото нямам крила.

- Че защо пък трябва да ходиш по небето? - попитала бабичката.

- Ох - зачупила ръце девойката, - вие нищо не знаете? Аз не съм пате, ами съм оная, дето грее нощем по небето. Аз съм месечината! Една вечер, когато надничах през отвореното прозорче на вашата къща, чух какво си приказвахте и жалба напълни сърцето ми. Тогава отидох при старата знахарка, която събира билки, за да лекува всяка жива душичка, и я попитах какво да направя, за да ви помогна. Знахарката ми каза, че нощем съм длъжна да грея на небето, а денем, ако искам, мога да слизам при вас и да ви помагам, но ще ми са потребни патешки крила. И като плесна три пъти с ръце, многознайницата събра всичките горски крилати гади н и и рече:

"Нашата виторога месечинка иска денем да слиза при двамина самотни старци. За да върши тая работа, тя трябва да сложи на раменете си патешки крила. Много ви се моля да отскубнете от крилата си по едно перце и по едно влакънце от гушките си, за да измайсторя от тях крила за месечинката."

Всичките крилати гадини дадоха на знахарката по едно перце и по едно пухено влакънце и тя само за една нощ ми измайстори патешките крила, които сега догарят в пещта! Като ми ги подаде, знахарката ми поръча:

"Виторожке, пази крилата като очите си; ако ги изгубиш, никога няма да можеш да се дигнеш на небето и нощем по цялата земя ще настъпи пълен мрак."

- Сега какво ще правим? - уплашено замигала бабичката.

- Ще тръгнете с дядото по гората да събирате пухени влакънца и перца от крилца. От всяка крилата гадинка ще искате по едничко. Когато съберете перушината, ще идете в Тилилейските усои и ще намерите знахарката в една сламена колиба. Ще й паднете на колене и ще я помолите да измайстори още две патешки крила. Като ги вземете, ще ми ги донесете в Старопланинската пещера. Аз ще се потуля вдън пещерата и додето не ми донесете крилата, няма да се покажа пред очите на хората.

Като изрекла тези думи, девойката изскочила навън, блъснала вратата зад себе си и изчезнала.

С клюмнали глави старците потеглили към гората. От птичка на птичка, от гнездо на гнездо те ходели в горските дебри и протягали ръце за перца и влакънца. От всички птици те измолили по едно перце и по едно влакънце, само стърчиопашката се опънала:

- Не си давам аз перцата - рекла, - на какво ще замяза опашката ми без едно перо ?! Моята опашка е най-хубавата от всичките опашки на света. Вижте я само как стърчи!

И като я вирнала нагоре, тя захванала да я клати.

Три дни дядото и бабата стоели под гнездото на стърчиопашката с протегнати нагоре ръце. Най-сетне тя склонила да им отскубне едно влакънце от гушката си, ако бабата й даде една огърличка от бисер.

Като си нямала бисерни зърна, бабичката оборила глава и заплакала. От очите й закапали една след друга горещи сълзи. И всяка сълза, щом паднела на земята, мигом се превръщала на бисерно зърно. Събрала бабичката тия зърна, нанизала огърличка и я сложила върху шията на горделивата птичка. Тогава стърчиопашката отскубнала най-малкото влакънце от гушката си и го пуснала, вятърът го грабнал и понесъл. Цял ден тичали старците през трънаците, охкали, пъшкали, най-сетне хванали влакънцето и се упътили към Тилилейски-те усои. Намерили знахарката и всичко й разказали. Многознайницата се понамръщила, но взела перцата и влакънца-та. През нощта измайсторила още две патешки крила. От Тилилейските усои старците заминали към Старопланинската каменна пещера. Късно през нощта стигнали до входа на пещерата и почнали да викат:

- Излез, излез, месечинке!

Девойката изскочила, размахала ръце, гракнала, превърнала се на пате и литнала нагоре. Грейнала.

Всичките хора се показали навън да я гледат, защото по-хубава месечина никога не били виждали.

Щастливият принц

Оскар Уайлд

Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч. Всички много му се възхищаваха.

- Той е хубав като петле на ветропоказалец - забеляза един от градските съветници, който искаше да си спечели име като ценител на изкуството. - Но не е чак толкова полезен - добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност не бе.

- Защо не си като Щастливия принц? - запита една разсъдлива майка малкия си син, който плачеше, без да знае защо. - На Щастливия принц и на ум не му идва да плаче за нещо!

- Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив - промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.

- Той е същински ангел! - възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата, с яркочервени наметала и чисти бели престилки.

- Отде знаете? - рече учителят по математика. - Вие никога не сте виждали ангел.

- А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! - говореха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.

Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперудка, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря да й заговори.

- Мога ли да те залюбя? - попита лястовичето, което обичаше да пристъпва направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.

- Каква смешна обич! - чуруликаха другите лястовички. - Тя няма пари, а има толкова много роднини. - И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.

След като те заминаха, лястовичето се почувствува самотно и започна да се отегчава от своята любима.

- Тя не умее да разтоваря - каза птичката - и ме е страх, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! - И действително, щом вятърът подухнеше, тръстиката правеше най-грандиозни поклони. - Признавам, че тя има склонност към домашен живот - продължи лястовичето, - но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.

- Ще дойдеш ли с мене? - попита я най-после то, но тръстиката поклати глава; тя беше твърде много привързана към своя дом. - Ти си се подигравала с мене! - извика лястовичето. - Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! - И отлетя. То летя целия ден и надвечер пристигна в града.

- Къде ли да се настаня? - каза си то. - Надявам се, че градът е направил приготовления.

Тогава видя статуята на високата колона.

- Ще се настаня тук! - възкликна лястовичето. - Това е чудесно място с много чист въздух. - И кацна точно между краката на Щастливия принц.

- Имам си златна спалня - каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.

- Чудно нещо! - възкликна лястовичето. - В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм. В този миг падна втора капка.

- Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? - каза лястовичето. - Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. - И реши да отлети.

Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя... О, какво видя то? Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.

- Кой си ти? - попита то.

- Аз съм Щастливия принц.

- Защо плачеш тогава? - попита лястовичето. - Ти ме измокри цялото.